…..А ми се радва но немога да му се нарадвам. И май ако немога да му се нарадвам на лятото си няма да мога и да се нарадвам на нещо друго. Но другото имам чувството, че ако не му се нарадвам сега – това лято – няма да мога никога да му се нарадвам. А отколкото до лятото. Ще има още много лета. На които може би ще се радвам, но не заради другото нещо на което няма да успея да се зарадвам това лято. Светът е изрод. Съдбата също . А само Господ ти дава невероятната възможност да умреш. Следователно в момента няма нужда от Господ. Знае ли човек, може би като умра ще стана котка и ще чакам другата котка.
Защо съм такава по дяволите !! Защо щастието ми неможе да съществува в рамките на моят живот. Защо? Защо животът ми трябва да обхваща градове в които не съм си и мислила, че ще стъпя ?? Защо немога да съм щастлива с това което имам ? Защо немога да се огранича с хората които познавам и които са част от живота ми, хората които срещам всеки ден, защо въвличам други хора в обърканият си свят? Защо се прецаках така ?? Вярно – струва си – да не повярваш – за пръв път си струва. И какво от това, вече почти изгубих сили да вярвам, че дори и да си струва – някога ще се получи. Може ли човек да обича ? Ако единственият път който е обичал, не е бил сигурен в това ? Може ли човек да обича ? Ако не е сигурен дали обича? Дали всеки човек някога иска нещо което неможе да има ?!?
И пак се само – затрупвам с въпроси, на които немога да си дам сама отговор. А мога само да разсъждавам.
Живеем в мимолетен свят. Изграден от неща които бавно си отиват, едно след друго, точно в момента в който най-много си имал нужда от тях. Повечето неща които си отиват покрай нас, повечето пъти без дори да забележим, после се връщат с удобен облик, но с нова душа. Живеем в мимолетен свят . В който всичко е до утре, и нищо е за вчера освен болезненият спомен за някогашното мизерно съществувание на дадена душа. И когато мимолетният организъм си отиде, той винаги оставя нещо. Винаги оставя спомен. Болезнен спомен. Но и отнема много спомени. Съзнах, че деградирам, ако все още се водя по принципа по който се водех преди. Преди време ся бях научила. Да страдам без никой да го съзнава. Да плача без сълзи. Де гледам как един красив ден умира без да ми пука. Да не се интересувам от нещата които ми се случват. Да не мисля за другите хора. Бях се научила да мисля, без грам хуманност в мислите ми. И се бях научила да не се размеквам от страданията на другите хора. А сега – сега съм деградирала. За 6 месеца разруших всичко което бях създала вътре в себе си. Отрекох се от него. Но разрухата на всичко беше започнала още много отдавна. Когато започнах да имам нужда от някого. Мразя това чувство – на слабост.
Защо не ми стига това което имам … защо искам нещо далечно, нещо за което не съм готова. Ала не съм ли готова да съм с него сега. Никога няма да мога да съм с него. А немога – немога да решавам сега. Никога не съм могла да взимам решения. Ако чувстваш, че искаш да прекараш живота си с някого. Ала не според никого, дори и според себе си неможеш да вземеш такова решение, тогава какво следва ??
