14-ти.

Две години и осем месеца. Навършват се днес. Целият днес, ще съм самичка. Никой от нашите няма да загрее, и пак ще ме питат какво ми има.Няма да пиша повече. Надявам се. Защото пиша ли, ще е тъжно. Много тъжно.

Ножове.

Малка вечност от самота. Мъничка ,колкото малкото пръстче на дете. Малка, колкото горчивите сълзи пълнещи очите ни. Малка, колкото живота ми. Малка вченост самота. Защото пак оставам сама. Самичка. Плаче ми се, споделя ми се и пак няма на кого. Моят някой го няма. Винаги си тръгва. Оставя ме самичка. Да,точно като малечка палечка, която е загубила крилата си.
Никога не съм вярвала, че съществува самота. Нали винаги съществува онзи вътрешен глас. Моя вече го няма, опитвам се да си го върна. Пак съм хаотична, каквато бях. Седя слушам музика и пиша. Ще пиша защото изливам чувствата си, и така пак ще превъзмогна самотата, и да – никога нмяа да повярвам, че има самота. Не искам защото живота е достатачно хубав и така. Да заета съм със собствените си мисли и то доста. За съжаление вчера разбрах нещо, което никак не ме зарадва. И макар свършеният вчера труд и взетите днес решения, които така и не споделих, може би биха зарадвали някого. Може би би се зарадвал. И въпреки тях, пак съм заета със собствени мисли. Просто пиша механично. Ужасява ме. Взех много решения за изминалият ден. Сега ми предстои да взема още няколко. За наше добро. Слупам H.I.M., прекалено натъжаващи ме. Прекалено не слушани с години, прекалено някого друг. Но пиша. Щастлива съм, макар и тъжна. Лъжейки марак, че не. Странно е да слушам повече от две песни на гореспоменатата група. Бях забравила, за чувствата ми на тази музика.
Спомням си една зимна поляна. В парка. Зимата. Замръзнали устни, парещи сълзи и същата самота. Сякаш губиш нещо а нищо не можеш да направиш. И H.I.M.
Спомням си забравен плач и забравени тревоги, забравени, обичани хора в изречения с твърде много запетайки. Премръзнали пръсти рисувайки едно име в снега. Поляна в имена.
Хората сме странни съшества, Чарли. Правим най-милите неща, чак когато другият човек си тръгне.
Помниш ли как падаше и те вдигах?
А как когато не ставаше, просто легах до теб и те прегрщах?
Помниш ли?
Помниш ли жертвите и любовта, която ми отне?
-Няма я. Вече я няма. Взеха ми я.
Понниш ли колко време мина?
Или просто си забравил това което беше?
Не разбираш смисъла?
Не е за теб ?
За теб е?
Писна ти ?
От мен ?
Най-хубавата любов е когато единят от двамата е изгубил нещо. Съзнал е, че трябва да дава докато хората още ги има. Би загубил пръстите си за да изписва името ти в снега. А сега всяко действие е нищо. Няма те. Болна съм.
Направих толкова неща днес, за които не подозира. Отървах се от лекарката. Оредих всичко. И го няма. Няма и да го има. Прекалено съм „болна”. И никога няма да ми писне да съм такава. Аз изплаквам моите очи. Не е грешно, все още не е. Прекалено много сълзи, Чарли. Ще се наводним и ще си изгубим вилиците в потопа, ще трябва да се храним само с лъжици, Чарли. Аз го умея, но то не можеш. Ще изгубим всичко, ако позволим да се случи. Толкова е трудно човек да повярва, че в горните изречения излях всичките си чувства. И ги намирам за смислени.
Трудно е. Този път е трудно. Вечност в самота. Ил Ниньо. Прекалено верен текст. This time`s for real.
Мразя. Мразя чувството на ... угх пак H.I.M
Изгонена съм. Изгонена съм от онзи свят и няма място там, вече съм чужда. Трябваше да си преговоря преди да се заемам, прекалено мн прилики. Прекалено много грешки. Изгонена и отхвърлена. Без желание. Без друго място където да иде. Бях забравила. Прекалено мн обичам. Върви. Върви си. Без да се интересуваш. Аз ще си драскам имената. Ще си драскам имената в ръцете със снега.

Ножове.

Малка вечност от самота. Мъничка ,колкото малкото пръстче на дете. Малка, колкото горчивите сълзи пълнещи очите ни. Малка, колкото живота ми. Малка вченост самота. Защото пак оставам сама. Самичка. Плаче ми се, споделя ми се и пак няма на кого. Моят някой го няма. Винаги си тръгва. Оставя ме самичка. Да,точно като малечка палечка, която е загубила крилата си.
Никога не съм вярвала, че съществува самота. Нали винаги съществува онзи вътрешен глас. Моя вече го няма, опитвам се да си го върна. Пак съм хаотична, каквато бях. Седя слушам музика и пиша. Ще пиша защото изливам чувствата си, и така пак ще превъзмогна самотата, и да – никога нмяа да повярвам, че има самота. Не искам защото живота е достатачно хубав и така. Да заета съм със собствените си мисли и то доста. За съжаление вчера разбрах нещо, което никак не ме зарадва. И макар свършеният вчера труд и взетите днес решения, които така и не споделих, може би биха зарадвали някого. Може би би се зарадвал. И въпреки тях, пак съм заета със собствени мисли. Просто пиша механично. Ужасява ме. Взех много решения за изминалият ден. Сега ми предстои да взема още няколко. За наше добро. Слупам H.I.M., прекалено натъжаващи ме. Прекалено не слушани с години, прекалено някого друг. Но пиша. Щастлива съм, макар и тъжна. Лъжейки марак, че не. Странно е да слушам повече от две песни на гореспоменатата група. Бях забравила, за чувствата ми на тази музика.
Спомням си една зимна поляна. В парка. Зимата. Замръзнали устни, парещи сълзи и същата самота. Сякаш губиш нещо а нищо не можеш да направиш. И H.I.M.
Спомням си забравен плач и забравени тревоги, забравени, обичани хора в изречения с твърде много запетайки. Премръзнали пръсти рисувайки едно име в снега. Поляна в имена.
Хората сме странни съшества, Чарли. Правим най-милите неща, чак когато другият човек си тръгне.
Помниш ли как падаше и те вдигах?
А как когато не ставаше, просто легах до теб и те прегрщах?
Помниш ли?
Помниш ли жертвите и любовта, която ми отне?
-Няма я. Вече я няма. Взеха ми я.
Понниш ли колко време мина?
Или просто си забравил това което беше?
Не разбираш смисъла?
Не е за теб ?
За теб е?
Писна ти ?
От мен ?
Най-хубавата любов е когато единят от двамата е изгубил нещо. Съзнал е, че трябва да дава докато хората още ги има. Би загубил пръстите си за да изписва името ти в снега. А сега всяко действие е нищо. Няма те. Болна съм.
Направих толкова неща днес, за които не подозира. Отървах се от лекарката. Оредих всичко. И го няма. Няма и да го има. Прекалено съм „болна”. И никога няма да ми писне да съм такава. Аз изплаквам моите очи. Не е грешно, все още не е. Прекалено много сълзи, Чарли. Ще се наводним и ще си изгубим вилиците в потопа, ще трябва да се храним само с лъжици, Чарли. Аз го умея, но то не можеш. Ще изгубим всичко, ако позволим да се случи. Толкова е трудно човек да повярва, че в горните изречения излях всичките си чувства. И ги намирам за смислени.
Трудно е. Този път е трудно. Вечност в самота. Ил Ниньо. Прекалено верен текст. This time`s for real.
Мразя. Мразя чувството на ... угх пак H.I.M
Изгонена съм. Изгонена съм от онзи свят и няма място там, вече съм чужда. Трябваше да си преговоря преди да се заемам, прекалено мн прилики. Прекалено много грешки. Изгонена и отхвърлена. Без желание. Без друго място където да иде. Бях забравила. Прекалено мн обичам. Върви. Върви си. Без да се интересуваш. Аз ще си драскам имената. Ще си драскам имената в ръцете със снега.



What the movie. This is who you are to me. That is how I found you..
This is who I am.

Ножове.

Малка вечност от самота. Мъничка ,колкото малкото пръстче на дете. Малка, колкото горчивите сълзи пълнещи очите ни. Малка, колкото живота ми. Малка вченост самота. Защото пак оставам сама. Самичка. Плаче ми се, споделя ми се и пак няма на кого. Моят някой го няма. Винаги си тръгва. Оставя ме самичка. Да,точно като малечка палечка, която е загубила крилата си.
Никога не съм вярвала, че съществува самота. Нали винаги съществува онзи вътрешен глас. Моя вече го няма, опитвам се да си го върна. Пак съм хаотична, каквато бях. Седя слушам музика и пиша. Ще пиша защото изливам чувствата си, и така пак ще превъзмогна самотата, и да – никога нмяа да повярвам, че има самота. Не искам защото живота е достатачно хубав и така. Да заета съм със собствените си мисли и то доста. За съжаление вчера разбрах нещо, което никак не ме зарадва. И макар свършеният вчера труд и взетите днес решения, които така и не споделих, може би биха зарадвали някого. Може би би се зарадвал. И въпреки тях, пак съм заета със собствени мисли. Просто пиша механично. Ужасява ме. Взех много решения за изминалият ден. Сега ми предстои да взема още няколко. За наше добро. Слупам H.I.M., прекалено натъжаващи ме. Прекалено не слушани с години, прекалено някого друг. Но пиша. Щастлива съм, макар и тъжна. Лъжейки марак, че не. Странно е да слушам повече от две песни на гореспоменатата група. Бях забравила, за чувствата ми на тази музика.
Спомням си една зимна поляна. В парка. Зимата. Замръзнали устни, парещи сълзи и същата самота. Сякаш губиш нещо а нищо не можеш да направиш. И H.I.M.
Спомням си забравен плач и забравени тревоги, забравени, обичани хора в изречения с твърде много запетайки. Премръзнали пръсти рисувайки едно име в снега. Поляна в имена.
Хората сме странни съшества, Чарли. Правим най-милите неща, чак когато другият човек си тръгне.
Помниш ли как падаше и те вдигах?
А как когато не ставаше, просто легах до теб и те прегрщах?
Помниш ли?
Помниш ли жертвите и любовта, която ми отне?
-Няма я. Вече я няма. Взеха ми я.
Понниш ли колко време мина?
Или просто си забравил това което беше?
Не разбираш смисъла?
Не е за теб ?
За теб е?
Писна ти ?
От мен ?
Най-хубавата любов е когато единят от двамата е изгубил нещо. Съзнал е, че трябва да дава докато хората още ги има. Би загубил пръстите си за да изписва името ти в снега. А сега всяко действие е нищо. Няма те. Болна съм.
Направих толкова неща днес, за които не подозира. Отървах се от лекарката. Оредих всичко. И го няма. Няма и да го има. Прекалено съм „болна”. И никога няма да ми писне да съм такава. Аз изплаквам моите очи. Не е грешно, все още не е. Прекалено много сълзи, Чарли. Ще се наводним и ще си изгубим вилиците в потопа, ще трябва да се храним само с лъжици, Чарли. Аз го умея, но то не можеш. Ще изгубим всичко, ако позволим да се случи. Толкова е трудно човек да повярва, че в горните изречения излях всичките си чувства. И ги намирам за смислени.
Трудно е. Този път е трудно. Вечност в самота. Ил Ниньо. Прекалено верен текст. This time`s for real.
Мразя. Мразя чувството на ... угх пак H.I.M
Изгонена съм. Изгонена съм от онзи свят и няма място там, вече съм чужда. Трябваше да си преговоря преди да се заемам, прекалено мн прилики. Прекалено много грешки. Изгонена и отхвърлена. Без желание. Без друго място където да иде. Бях забравила. Прекалено мн обичам. Върви. Върви си. Без да се интересуваш. Аз ще си драскам имената. Ще си драскам имената в ръцете със снега.



What the movie. This is who you are to me. That is how I found you..
This is who I am.

За пореден път нямам заглавие.

Искам само той да се чувства добре, но не знам дали и при него е така. Не знам, не съм научена какво да правя, когато някой те отхвърля – а ти чувстваш, че ти си единственият човек способен да върне усмивката му. Той е топлина. Една безкрайна топлина. За мен той е такъв. Той е най-жизнерадостното същество, но и най-далечното. Изпитвам страх при всяка казана дума, дори и тя да е от сърце. Изпитвам страх да не го накарам да се чувства още по – зле. Просто искам той да е добре. Обичам го, не знам защо си мисля, винаги съм го мислела – че любовта е достатачна за всичко, че една любов поправя всичко друго, че едно влюбено сърце, което дори и да не е близо до теб, е там и винаги можеш да му се оплачеш, да поискаш помощ, да я получиш, да му се отдадеш. Винаги съм мислела, че е истина. Мислех си, че любовта е по силна от тъгата, ще достава радост, че те топли и те кара да сме усмихваш, че е достатъчна. Да знаеш, че имаш човек „до себе си”, да знаеш, че си обичан.
Аз не го обичам, обожбавам го. Той ме кара да се усмихвам, всичко в него ме кара да се усмихвам, че го има,че ме кара да се чувствам добре,че ми прости защото го нараних ужасно. И да страх ме е да не го прогоня пак с всяка една думичка. Обичам го. И просто искам да е щастлив, да се усмихва, да е добре. Защото ми се къса шибаното сърце когато не е.
Обичам те, любимо същество. Обичам те, Марти.

..

Бих си дала сърчицето и мислите само за теб, бих дала Филип и Борислав, бих дала всичко, бих загърбила всичко само за теб. Бих седяла будна с дни само за теб, защото искам теб. Искам с теб в Златица, нищо друго не искам. Тъпата ми женска природа ме кара да наранявам когато се почивствам пренебрегната. Наречи ме егоист, такава съм. Просто исках с теб да е различно, но различното и непознатото ме плаши. Не съм и предполагала, че хората като теб съществуват, не съм и предполагала, че мога да те нараня така, но все още предполагам, че мога да те зарадвам десетки пъти повече. Не съм предполагала, че в мислите ти нещо ме отличава, знаех че теб те отличава нещо в моите и ме беше страх. Защото за всичките си години прекарани с други хора, не съм срещала чувствата които предизвикваше в мен ти. Мълчалива съм, постоянно мисля, обсмислям, дали да си дам всичко за теб, въпреки че съм се заклела да не го правя повече за никого. Да си дам ли мечтите, всичко което искам за да мога да съм с теб, да затрия ли метчите за канада и да почна с мечти за англия, а накрая просто ми става ясно, че отдавна съм се провалила, имайки мечти за теб, които не мога да загърбя. Тъжна или не, ти ме караш да чувствам, и винаги бих предпочела да говоря с теб, отколкото тишината. Страх ме е. страх ме е, че ако дам всичко за теб, и изгубя двуличната си същност, който е един егоист, ако я изгубя, ще изгубя защитната си обвивка и ще се наранявам, и от части я изгубих в последно време. Новите неща предизвикват в мен гадости, не искам. Искам при теб, и всичко това ме убива. Чувството да нямаш желание за нищо друго освен да си с един човек, който обичаш. Единственият човек, който може би е разбирал чувствата ти такива каквито са били. Чувството за неговата болка. Бих си дала всичко, бих направила каквото пожелаеш само да те имам обратно, защото те обичам повече от колкото си мислех. Нараних те и съм долна и дволична и не заслужавам шанс. Просто реалноста взе да ми идва в повече. Точното определение. Искам да не е така, защото ако беше "тъпо копеле", нямаше да ме е страх, че ще изгубя най - ценните си неща заради теб.Но от друг страна, ако съм с теб - ще спецеля много по - ценни. Дете съм. Беше прав, но съм твоето дете. И съм там, винаги съм там. Извинявай за начина по който съм те накарала да се почувстваш и сигурно още те карам да се чувстваш.Просто съм объркана. Обърквам се и правя глупости и наранявам хората и ги боли, и им отнема месеци за да сме заедно пак. Защото всичко хубаво ме обърква. И промених се, защото ме обърка, колко си добър. В момента ти градиш половината ми живот. В момента всичко, което правя, забавлявам се, слушам, чета, спортувам е повлияно от теб. И няма да се откажа. Няма. Защото те обичам. Не мога да те пусна. Не мога, защото те обичам толкова шибано много, че не знам как, ще живея без теб. Успокояваш всичко. Това ме плаши, плаши ме е за всичките си пъти казано "не" съм имала в предвид да, но не съм свикнала на такива въпроси да казвам "да".Обичам те. И съм там, винаги съм там. Защото знам, че дори и да мога да те наранявам, мога да те радвам повече от това. Искам при теб същество. Искам с теб.