Slop.

Отново нямам правото да имам кученце. Даже съм си избрала най-лошото кученце. Не знам някой от всички вас прави ли си извода, колко малоумни и гадно е да кажеш на човек от женски пол, че не е наоравил правилният избор. И как едва ли не, цял живот ще страда заради този си избор. Но аз няма да страдам, аз не искам „спокоен живот в прериите” и прочие. И никога не съм и предполагала, че моята връзка ще бъде такава. И не мога да разбера как, след толова време мразене, изведнъж а цяла компания изродчета им запука за мен и се опитват да ми помогнат да се справя с приятеля си. Аз не коментирам избора на приятели и гаджета. Човешкият вид се гради на ползата един от друг.
Попадали ли сте в ситуацията да искате да кажете на някого приятел на чужд език, обаче да не го пртавите защото на родният ви език тази дума е изопачена. Приятеля е човек, който се възползва от теб и те захвърля точно, когато види че ти пука за него. Разбирам хората, които не си мърдат малкият пръст за никого. Стигнах до този извод много рано. Мен лично още ми е рано. Държа много повече на приятелите си, които познавам след като се промених. Отколкото на тези преди това. И аз имам полза от повечето си приятели. И те имат полза от мен.
Не искам никой да се грижи за мен. И никой няма да се грижи за мен в скоро време. Аз не се грижа за милиони от грешните избори на хората около мен. За едно винаги съм се радвала, не се сещам за грешна посока по която да съм поела. И дори и да имах втори шанс. Пак бих хванала по същият път. За да стигна до това, което имам в съзнанието си в момента. Нямам нужда и да говоря на моменти. Даже сега е такъв момент. Хората които ще ме чуят тук са по – малко от тези които ще ме чуят , ако не пишех. По – малко са. По- малки са. Да се грижиш за някого значи, че го обичаш. Да се грижиш някой да е нещастен, е най- курвенският номер на света и не мислех, че е присъщ на никой от познатите ми.
Имам няколко души, които мога да нарека приятели. Те са хората, които винаги са ми казвали мнението си, но не са очаквали да се променя спрямо него : Мишенце, Марти, Краси, Мария, Даниелка; Винаги са били искренни, но никога не са ме карали да правя нещо. Нямадруги хора, които да мога да кажа, че са били напълно искренни с мен. Просто премълчават някои работи за да не ме обидят и прочие.
Обичам приятелите си, те също имат тяхните минуси, но никога не съм ги крила от тях.
^^

Зайчето.

Любовта е крехка. Погледнеш ли – мислейки за себе си, нея вече я няма. Любовта е тежест, която не тежи. Само слага вериги от пух, окови които сърцето или по – скоро съзнанието често прекрачва. Тези вериги не тежат, но просто знаеш, че са там. Знаеш , че ги има. Някои сме ги избрали сами – сами се си ги сложили, сами сме наложили какво значи най-много за нас, наложили сме и жертвите които бихме извършили за нашата цел. В случая цел няма. Има ценности. Любовта ни пртави странни. Или поне мен. Вече не искам нищо. За последните месеци всичко което съм искала. Просто го зарязах, нямах нужда от него.[ цитат от чужди устни:Толкова по лошо за теб.] Зарязах ходенето на театър. Зарязах купуването на дрешки. Зарязах пиенето на текила. Зарязах себе си. Но нищо от това не беше важно и все още не е. Маловажно е, че сутрин се събуждам с мисли какво ще правя след 3 години, а не днес. Маловажно е, че на моменти знам , че греша, но греша за добро, а не за себе си. Маловажно е, че най-голямата грешка за мен е най-голямото щастие затова което съм сега. Маловажно е, че знам и какво ме чака ако остана това което съм сега, но просто съм направила грешката да създам грешно впечатление и да се ръководя по него, защото толкова много искам едно единствено нещо на света а други шансове няма. Маловажно е, че слабоста е грях, а от месеци не съм проявявала нещо друго.Честните наивни, неегоистични хора страдат. Винаги са страдали в щастието си. И как да се променя.
Преодолеем ли себе си – обичаме. Преодолеем ли себе си заради някого – сме луди. Накараме ли някого да преодолее себе си заради нас – сме гении или просто късметлии. Имам прекалено много време за да мисля над себе си.
Каква е въможността, ако пуснеш домашният си любимец зайче на свобода, той да се върне?
Мисля, че зависи дали си огромен морков или зелка или просто обикновен човек. Във всеки случай, има риск(възможност) зайчето ти да халюцинира и да те вижда като огромен морков. Или просто да си неговит морков. Или просто да те обича заради това, което си – било то морков или не. Или просто никъде да не открие това, което си му давал ти. Но това май се случва само по приказките. А може и просто да се маскираш като огромен морков. Акогато се върне просто да го пречукаш с лопата.
Хората ме опознават чак когато ме наранят, когато ме заобичат и когато вече са свободни – три неща, които в моята приказка се случват едновременно. По – скоро последователно. Почувствам ли се обичана от начало, всичко се променя. Предполагам защото не съм играла тази игра. Не съм чела и книгата.Просто е въпрос на време. Не очаквам някой да разбере, защото по въпроса любов всички други хора за различни от самите нас. Да не говорим колко време ми отнема да обяснявам,. Че съм плакала за някого, не защото съм го обичала и сме за разделили а защото го предадох, всичките ми обещания бяха прибързани, всичко което го бях накарала да поврява се оказа лъжа, а бях обедила най – голямият скиптик. Това не заслужава прошка. Аз не исках прошка. Това не могат хората около мен да разберат.

Аз съм готова да понеса имането на зайче. И никога не бих го пуснала, не заявисимо какво се случи. Бих го пуснала само, ако само си тръгне. Но част от мен за него винаги ще е морков.

14-ти.

Две години и осем месеца. Навършват се днес. Целият днес, ще съм самичка. Никой от нашите няма да загрее, и пак ще ме питат какво ми има.Няма да пиша повече. Надявам се. Защото пиша ли, ще е тъжно. Много тъжно.

Ножове.

Малка вечност от самота. Мъничка ,колкото малкото пръстче на дете. Малка, колкото горчивите сълзи пълнещи очите ни. Малка, колкото живота ми. Малка вченост самота. Защото пак оставам сама. Самичка. Плаче ми се, споделя ми се и пак няма на кого. Моят някой го няма. Винаги си тръгва. Оставя ме самичка. Да,точно като малечка палечка, която е загубила крилата си.
Никога не съм вярвала, че съществува самота. Нали винаги съществува онзи вътрешен глас. Моя вече го няма, опитвам се да си го върна. Пак съм хаотична, каквато бях. Седя слушам музика и пиша. Ще пиша защото изливам чувствата си, и така пак ще превъзмогна самотата, и да – никога нмяа да повярвам, че има самота. Не искам защото живота е достатачно хубав и така. Да заета съм със собствените си мисли и то доста. За съжаление вчера разбрах нещо, което никак не ме зарадва. И макар свършеният вчера труд и взетите днес решения, които така и не споделих, може би биха зарадвали някого. Може би би се зарадвал. И въпреки тях, пак съм заета със собствени мисли. Просто пиша механично. Ужасява ме. Взех много решения за изминалият ден. Сега ми предстои да взема още няколко. За наше добро. Слупам H.I.M., прекалено натъжаващи ме. Прекалено не слушани с години, прекалено някого друг. Но пиша. Щастлива съм, макар и тъжна. Лъжейки марак, че не. Странно е да слушам повече от две песни на гореспоменатата група. Бях забравила, за чувствата ми на тази музика.
Спомням си една зимна поляна. В парка. Зимата. Замръзнали устни, парещи сълзи и същата самота. Сякаш губиш нещо а нищо не можеш да направиш. И H.I.M.
Спомням си забравен плач и забравени тревоги, забравени, обичани хора в изречения с твърде много запетайки. Премръзнали пръсти рисувайки едно име в снега. Поляна в имена.
Хората сме странни съшества, Чарли. Правим най-милите неща, чак когато другият човек си тръгне.
Помниш ли как падаше и те вдигах?
А как когато не ставаше, просто легах до теб и те прегрщах?
Помниш ли?
Помниш ли жертвите и любовта, която ми отне?
-Няма я. Вече я няма. Взеха ми я.
Понниш ли колко време мина?
Или просто си забравил това което беше?
Не разбираш смисъла?
Не е за теб ?
За теб е?
Писна ти ?
От мен ?
Най-хубавата любов е когато единят от двамата е изгубил нещо. Съзнал е, че трябва да дава докато хората още ги има. Би загубил пръстите си за да изписва името ти в снега. А сега всяко действие е нищо. Няма те. Болна съм.
Направих толкова неща днес, за които не подозира. Отървах се от лекарката. Оредих всичко. И го няма. Няма и да го има. Прекалено съм „болна”. И никога няма да ми писне да съм такава. Аз изплаквам моите очи. Не е грешно, все още не е. Прекалено много сълзи, Чарли. Ще се наводним и ще си изгубим вилиците в потопа, ще трябва да се храним само с лъжици, Чарли. Аз го умея, но то не можеш. Ще изгубим всичко, ако позволим да се случи. Толкова е трудно човек да повярва, че в горните изречения излях всичките си чувства. И ги намирам за смислени.
Трудно е. Този път е трудно. Вечност в самота. Ил Ниньо. Прекалено верен текст. This time`s for real.
Мразя. Мразя чувството на ... угх пак H.I.M
Изгонена съм. Изгонена съм от онзи свят и няма място там, вече съм чужда. Трябваше да си преговоря преди да се заемам, прекалено мн прилики. Прекалено много грешки. Изгонена и отхвърлена. Без желание. Без друго място където да иде. Бях забравила. Прекалено мн обичам. Върви. Върви си. Без да се интересуваш. Аз ще си драскам имената. Ще си драскам имената в ръцете със снега.

Ножове.

Малка вечност от самота. Мъничка ,колкото малкото пръстче на дете. Малка, колкото горчивите сълзи пълнещи очите ни. Малка, колкото живота ми. Малка вченост самота. Защото пак оставам сама. Самичка. Плаче ми се, споделя ми се и пак няма на кого. Моят някой го няма. Винаги си тръгва. Оставя ме самичка. Да,точно като малечка палечка, която е загубила крилата си.
Никога не съм вярвала, че съществува самота. Нали винаги съществува онзи вътрешен глас. Моя вече го няма, опитвам се да си го върна. Пак съм хаотична, каквато бях. Седя слушам музика и пиша. Ще пиша защото изливам чувствата си, и така пак ще превъзмогна самотата, и да – никога нмяа да повярвам, че има самота. Не искам защото живота е достатачно хубав и така. Да заета съм със собствените си мисли и то доста. За съжаление вчера разбрах нещо, което никак не ме зарадва. И макар свършеният вчера труд и взетите днес решения, които така и не споделих, може би биха зарадвали някого. Може би би се зарадвал. И въпреки тях, пак съм заета със собствени мисли. Просто пиша механично. Ужасява ме. Взех много решения за изминалият ден. Сега ми предстои да взема още няколко. За наше добро. Слупам H.I.M., прекалено натъжаващи ме. Прекалено не слушани с години, прекалено някого друг. Но пиша. Щастлива съм, макар и тъжна. Лъжейки марак, че не. Странно е да слушам повече от две песни на гореспоменатата група. Бях забравила, за чувствата ми на тази музика.
Спомням си една зимна поляна. В парка. Зимата. Замръзнали устни, парещи сълзи и същата самота. Сякаш губиш нещо а нищо не можеш да направиш. И H.I.M.
Спомням си забравен плач и забравени тревоги, забравени, обичани хора в изречения с твърде много запетайки. Премръзнали пръсти рисувайки едно име в снега. Поляна в имена.
Хората сме странни съшества, Чарли. Правим най-милите неща, чак когато другият човек си тръгне.
Помниш ли как падаше и те вдигах?
А как когато не ставаше, просто легах до теб и те прегрщах?
Помниш ли?
Помниш ли жертвите и любовта, която ми отне?
-Няма я. Вече я няма. Взеха ми я.
Понниш ли колко време мина?
Или просто си забравил това което беше?
Не разбираш смисъла?
Не е за теб ?
За теб е?
Писна ти ?
От мен ?
Най-хубавата любов е когато единят от двамата е изгубил нещо. Съзнал е, че трябва да дава докато хората още ги има. Би загубил пръстите си за да изписва името ти в снега. А сега всяко действие е нищо. Няма те. Болна съм.
Направих толкова неща днес, за които не подозира. Отървах се от лекарката. Оредих всичко. И го няма. Няма и да го има. Прекалено съм „болна”. И никога няма да ми писне да съм такава. Аз изплаквам моите очи. Не е грешно, все още не е. Прекалено много сълзи, Чарли. Ще се наводним и ще си изгубим вилиците в потопа, ще трябва да се храним само с лъжици, Чарли. Аз го умея, но то не можеш. Ще изгубим всичко, ако позволим да се случи. Толкова е трудно човек да повярва, че в горните изречения излях всичките си чувства. И ги намирам за смислени.
Трудно е. Този път е трудно. Вечност в самота. Ил Ниньо. Прекалено верен текст. This time`s for real.
Мразя. Мразя чувството на ... угх пак H.I.M
Изгонена съм. Изгонена съм от онзи свят и няма място там, вече съм чужда. Трябваше да си преговоря преди да се заемам, прекалено мн прилики. Прекалено много грешки. Изгонена и отхвърлена. Без желание. Без друго място където да иде. Бях забравила. Прекалено мн обичам. Върви. Върви си. Без да се интересуваш. Аз ще си драскам имената. Ще си драскам имената в ръцете със снега.



What the movie. This is who you are to me. That is how I found you..
This is who I am.

Ножове.

Малка вечност от самота. Мъничка ,колкото малкото пръстче на дете. Малка, колкото горчивите сълзи пълнещи очите ни. Малка, колкото живота ми. Малка вченост самота. Защото пак оставам сама. Самичка. Плаче ми се, споделя ми се и пак няма на кого. Моят някой го няма. Винаги си тръгва. Оставя ме самичка. Да,точно като малечка палечка, която е загубила крилата си.
Никога не съм вярвала, че съществува самота. Нали винаги съществува онзи вътрешен глас. Моя вече го няма, опитвам се да си го върна. Пак съм хаотична, каквато бях. Седя слушам музика и пиша. Ще пиша защото изливам чувствата си, и така пак ще превъзмогна самотата, и да – никога нмяа да повярвам, че има самота. Не искам защото живота е достатачно хубав и така. Да заета съм със собствените си мисли и то доста. За съжаление вчера разбрах нещо, което никак не ме зарадва. И макар свършеният вчера труд и взетите днес решения, които така и не споделих, може би биха зарадвали някого. Може би би се зарадвал. И въпреки тях, пак съм заета със собствени мисли. Просто пиша механично. Ужасява ме. Взех много решения за изминалият ден. Сега ми предстои да взема още няколко. За наше добро. Слупам H.I.M., прекалено натъжаващи ме. Прекалено не слушани с години, прекалено някого друг. Но пиша. Щастлива съм, макар и тъжна. Лъжейки марак, че не. Странно е да слушам повече от две песни на гореспоменатата група. Бях забравила, за чувствата ми на тази музика.
Спомням си една зимна поляна. В парка. Зимата. Замръзнали устни, парещи сълзи и същата самота. Сякаш губиш нещо а нищо не можеш да направиш. И H.I.M.
Спомням си забравен плач и забравени тревоги, забравени, обичани хора в изречения с твърде много запетайки. Премръзнали пръсти рисувайки едно име в снега. Поляна в имена.
Хората сме странни съшества, Чарли. Правим най-милите неща, чак когато другият човек си тръгне.
Помниш ли как падаше и те вдигах?
А как когато не ставаше, просто легах до теб и те прегрщах?
Помниш ли?
Помниш ли жертвите и любовта, която ми отне?
-Няма я. Вече я няма. Взеха ми я.
Понниш ли колко време мина?
Или просто си забравил това което беше?
Не разбираш смисъла?
Не е за теб ?
За теб е?
Писна ти ?
От мен ?
Най-хубавата любов е когато единят от двамата е изгубил нещо. Съзнал е, че трябва да дава докато хората още ги има. Би загубил пръстите си за да изписва името ти в снега. А сега всяко действие е нищо. Няма те. Болна съм.
Направих толкова неща днес, за които не подозира. Отървах се от лекарката. Оредих всичко. И го няма. Няма и да го има. Прекалено съм „болна”. И никога няма да ми писне да съм такава. Аз изплаквам моите очи. Не е грешно, все още не е. Прекалено много сълзи, Чарли. Ще се наводним и ще си изгубим вилиците в потопа, ще трябва да се храним само с лъжици, Чарли. Аз го умея, но то не можеш. Ще изгубим всичко, ако позволим да се случи. Толкова е трудно човек да повярва, че в горните изречения излях всичките си чувства. И ги намирам за смислени.
Трудно е. Този път е трудно. Вечност в самота. Ил Ниньо. Прекалено верен текст. This time`s for real.
Мразя. Мразя чувството на ... угх пак H.I.M
Изгонена съм. Изгонена съм от онзи свят и няма място там, вече съм чужда. Трябваше да си преговоря преди да се заемам, прекалено мн прилики. Прекалено много грешки. Изгонена и отхвърлена. Без желание. Без друго място където да иде. Бях забравила. Прекалено мн обичам. Върви. Върви си. Без да се интересуваш. Аз ще си драскам имената. Ще си драскам имената в ръцете със снега.



What the movie. This is who you are to me. That is how I found you..
This is who I am.

За пореден път нямам заглавие.

Искам само той да се чувства добре, но не знам дали и при него е така. Не знам, не съм научена какво да правя, когато някой те отхвърля – а ти чувстваш, че ти си единственият човек способен да върне усмивката му. Той е топлина. Една безкрайна топлина. За мен той е такъв. Той е най-жизнерадостното същество, но и най-далечното. Изпитвам страх при всяка казана дума, дори и тя да е от сърце. Изпитвам страх да не го накарам да се чувства още по – зле. Просто искам той да е добре. Обичам го, не знам защо си мисля, винаги съм го мислела – че любовта е достатачна за всичко, че една любов поправя всичко друго, че едно влюбено сърце, което дори и да не е близо до теб, е там и винаги можеш да му се оплачеш, да поискаш помощ, да я получиш, да му се отдадеш. Винаги съм мислела, че е истина. Мислех си, че любовта е по силна от тъгата, ще достава радост, че те топли и те кара да сме усмихваш, че е достатъчна. Да знаеш, че имаш човек „до себе си”, да знаеш, че си обичан.
Аз не го обичам, обожбавам го. Той ме кара да се усмихвам, всичко в него ме кара да се усмихвам, че го има,че ме кара да се чувствам добре,че ми прости защото го нараних ужасно. И да страх ме е да не го прогоня пак с всяка една думичка. Обичам го. И просто искам да е щастлив, да се усмихва, да е добре. Защото ми се къса шибаното сърце когато не е.
Обичам те, любимо същество. Обичам те, Марти.

..

Бих си дала сърчицето и мислите само за теб, бих дала Филип и Борислав, бих дала всичко, бих загърбила всичко само за теб. Бих седяла будна с дни само за теб, защото искам теб. Искам с теб в Златица, нищо друго не искам. Тъпата ми женска природа ме кара да наранявам когато се почивствам пренебрегната. Наречи ме егоист, такава съм. Просто исках с теб да е различно, но различното и непознатото ме плаши. Не съм и предполагала, че хората като теб съществуват, не съм и предполагала, че мога да те нараня така, но все още предполагам, че мога да те зарадвам десетки пъти повече. Не съм предполагала, че в мислите ти нещо ме отличава, знаех че теб те отличава нещо в моите и ме беше страх. Защото за всичките си години прекарани с други хора, не съм срещала чувствата които предизвикваше в мен ти. Мълчалива съм, постоянно мисля, обсмислям, дали да си дам всичко за теб, въпреки че съм се заклела да не го правя повече за никого. Да си дам ли мечтите, всичко което искам за да мога да съм с теб, да затрия ли метчите за канада и да почна с мечти за англия, а накрая просто ми става ясно, че отдавна съм се провалила, имайки мечти за теб, които не мога да загърбя. Тъжна или не, ти ме караш да чувствам, и винаги бих предпочела да говоря с теб, отколкото тишината. Страх ме е. страх ме е, че ако дам всичко за теб, и изгубя двуличната си същност, който е един егоист, ако я изгубя, ще изгубя защитната си обвивка и ще се наранявам, и от части я изгубих в последно време. Новите неща предизвикват в мен гадости, не искам. Искам при теб, и всичко това ме убива. Чувството да нямаш желание за нищо друго освен да си с един човек, който обичаш. Единственият човек, който може би е разбирал чувствата ти такива каквито са били. Чувството за неговата болка. Бих си дала всичко, бих направила каквото пожелаеш само да те имам обратно, защото те обичам повече от колкото си мислех. Нараних те и съм долна и дволична и не заслужавам шанс. Просто реалноста взе да ми идва в повече. Точното определение. Искам да не е така, защото ако беше "тъпо копеле", нямаше да ме е страх, че ще изгубя най - ценните си неща заради теб.Но от друг страна, ако съм с теб - ще спецеля много по - ценни. Дете съм. Беше прав, но съм твоето дете. И съм там, винаги съм там. Извинявай за начина по който съм те накарала да се почувстваш и сигурно още те карам да се чувстваш.Просто съм объркана. Обърквам се и правя глупости и наранявам хората и ги боли, и им отнема месеци за да сме заедно пак. Защото всичко хубаво ме обърква. И промених се, защото ме обърка, колко си добър. В момента ти градиш половината ми живот. В момента всичко, което правя, забавлявам се, слушам, чета, спортувам е повлияно от теб. И няма да се откажа. Няма. Защото те обичам. Не мога да те пусна. Не мога, защото те обичам толкова шибано много, че не знам как, ще живея без теб. Успокояваш всичко. Това ме плаши, плаши ме е за всичките си пъти казано "не" съм имала в предвид да, но не съм свикнала на такива въпроси да казвам "да".Обичам те. И съм там, винаги съм там. Защото знам, че дори и да мога да те наранявам, мога да те радвам повече от това. Искам при теб същество. Искам с теб.

Loss inspired.

тук пишем без гривни.
махаме ги.
те са укови, остри ножчета в китките.
и аз бях цвете, и пак съм цвете, и дори и да умра пак ще бъда цвете.
но съм просто цвете.

прости ми - излъгах те.
излъгах те, че не те обичам достатачно.
излъгах те, за да излъжа себе си, че не те обичам.
излъгах те - зада излъжа света, че не съм добра.
излъгах те- и болна съм.
болна съм душевно, ментално и психически.
като всеки нормален човек, нормална съм.
нормална и не разбирам как това не те отвръщава.
не разбирам как си още близо.
не разбирам защо не си тръгваш.

поставиха ми диагноза - сам я знаеш - ти ми я постави.
късно е пак да пиша тези глупости - реже.
реже защото напомня на това как режеш ти.
реже месо.
кръв не се реже.
но ти я сряза само с две думи.
и пред всички ме накара да повярвам, че и сам, майстора пак себе си ще хули.
накара ме, да пиша болни думи.
да спасявам болни хора.
но никога не ме научи, как със тебе да се справям.
излекувах ги - навярно, със думи остри, кръв тече.
излекувах ги, дано са жадни и мене да разкъсват те.
научих ги, че ти никога не си виновен.
научих ги да мразят мен.
излекухав хората, и мен обикновенната от вътре ме яде.
и сън не мога да не мигна.
за брутална смърт мечтая аз.
и искам.
искам.
с всичко свято.
да се самоубия аз.
вените си да прережа.
да се тровя със зарин.
клечици от него аз ще паля.
и ще кръщавам всяка капка дим.
с алкохол ще се нагълтам.
ще преровя шкафовете ти.
и всички вредни навици.
умри.
умри.
умри.
обичам да умирам.
от любов по теб.
но нощем аз не мигвам.
трябва да търся къде криеш хероина.
пълен си със спринцовки.
не ползваш нито една.
зелен плам е в сърцето ти.
там винаги ще е ден.
отрова е живота ми.
дето гасне по теб.

робиня твоя не ще съм.
но бих умряла за теб.

24.

Каква е цената на това да обичаш?
Може би факта, че се интересуваш от другият повече от себе си.
Или, че на него много повече, не му се иска да повярва, че го правиш.
Минаваме през серия разнообразни чувства, случки,не в живота си.. дори и за един единствен ден.
И може да не ми говори, да не ме чува, но аз знам че е там и е добре. И се надявам, че ако не е ще потърси първо мен.
Защото колкото повече обичаш, почваш да осъзнаваш, че си способен да стъпив върху себе си за да погледнеш в очите на някого макар и да нямаш крака. Способен си да запалиш езика си ако е тъмно, и да дадеш очите си на другия, само да знаеш, че това ще го накара да се чувства щастлив.
Предпочитам да прекарам, челият си живот в слушане на празни звуци, само за да не позволя да имам и миг без теб.
И цял живот без теб, не би ми стигнал да те забравя.
Бих превърнала плътта си в течна, само за да попие в теб и да знам как се чувстваш.
Да мога да усетя и излекувам всяка една болка.
Бих прекарала, целия си живот спорейки с теб, стига да знам, че поискаш ли, само поискаш ли го мога да те прегърна.
...

[19:49:27] I muffin.: I'm forever blowing bubbles,
Pretty bubbles in the air
They fly so high, nearly reach the sky
And like my dreams they fade and die

Fortune's always hiding,
I've looked everywhere
I'm forever blowing bubbles,
Pretty bubbles in the air
United! (clap hands) united! (clap hands)

.....

Това е поредната вечер в която си лягам с очи на очите. Тотално оборвайки теорията си, че когато една връзка те наранява е по - добрте да я няма. И съм твърдо решена, че нямам нищо против да продължа да го правя. Понякога е ужасно да обичаш.Тогава разбираш хората които никога, никога не обичат, и ти изглеждат умниЗа поредна нощ си лягам така, но всъщност нито съм си легнала нито ще си легна. Страх ме е. Умирам от страх. Страх ме е да не загубя нещо.Нужно ли е да отнема толкова много и от двамата. Аз предпочитам да отнема само от мен.Аз предпочитам аз да се мъча. Поне докато сме далече един от друг.

Шшшшт.

Mразя онзи момент, точно преди сълзите ти да потекат, когато чувстваш тежест в очите си.Когато знаеш, че няма смисъл в писането. Знаеш, че няма никакъв смисъл. И пак пишеш, без да има смисъл. Ядосан на себе си, ядосан на света. Ядосан, заради това, че няма промяна. Няма промяна и няма да има такава. Няма самостоятелност на мира.Няма.. Писна ми да се чувствам така. Писна ми дори и на по - малки периоди да се чувствам така. Писна ми. Не искам вече. Искам да спре, поне за малко да спре.Искам да спре.Да спра да чувствам за да мога да чувствам отново, когато има причина.Искам всичко да започне от начало. Искам да спре и да започне от начало. Искам.

-АЗ ТЪРСЯ ВНИМАНИЕ
-ДА,...
-И ТИ МИ ГО ОБРЪЩАШ!!!!

Свръхдоза C11H15NO2.

И все пак дойде време да пиша за нещо, или е може би защото преливам от вдъхновение.
Усмихвам се и...
.. и май нещо прекалявам със синьото.
Пак спря да ми пука от всичко. Всички външни хора. Всички - напасти. Пак всичко ми се върти само около едно и също. Всичко. Всяка ситуация се пречупва през други хора. Които не са мен. Различни са.Хм, обичам нещо различно от себе си. Damn!!! И.. не знам някой забелязва ли разликата/ като изключим всички в Понеделник, тоест вчера : "Оле нещо има променено в теб." ; "А ти говориш." ; " А ти ми говориш."/ И да това ме кара да бъда себе си. Онова си себе си. Което се появява само нощем и броди из гората. Притежавам уникалното спокойствие и равновесие.
И да - адски съм влюбена.

Трудно ми е да напиша свястна публикация, защото публикациите ми принципно са с цел да излея гнева си, да го разкарам от себе си. А в момента не искам да променям нищо. Искам нещата така. Нямам ненужни чувства.

Благодаря ти.
Обичам те!!

Сантасе./ Сюрреализъм/

Да умрат, тъпите хора с тъпите им изисквания към заобикалящият ги свят. Въпроса е прост – кой точно има право да изисква? Този който отказва или този, който желае. Защото един влюбен мъж, за едно сърце би заменил целият свят, а една влюбена жена би променила целият свят за едно сърце. И ако на практика не знам „ коя съм аз и за какво се боря”, значи може да ме няма, и никой няма да забележи. Главна мисъл : Няма смисъл в големите, задушаващи надежди, към непознатото желание, на привидно невинно отрицание от отсрещната страна.Ако мразим, липсваме, ако обичаме, липсваме, ако дишаме, липсваме,… липсваме въздух.И дори и идеалният човек, не влага надежда, че някой ден ще дойде нещо, което ще промени тези три неща, които разтегнати на хартия са по дълги и от библията, защото човек диша от преди тя да е написана. Някои хора, всички – пречупват нещата през себе си. Други хора – всички не го правят. Две толкова ужасни действия. Хей, златна среда ?!?
Главно: За да обоснова истинността на моята гледна точка и да подчертая грешките в опозицията, ще наложа главната теория, защото тя не може да бъде съборена –може. Ето аз я събарям. Приемането на главната идея на нихилизма противодейства на самата нея. Но може да излагаш главната идея, ако вярваш в главната идея без да я пречупиш през себе си, значи си фанатик, фанатик спрямо претенциозните писания на един психично болен. Ако го гледаме така. Погледнато от моят ъгъл, Ницше гледа през себе си. Защото върви сам. Няма през кого друг да гледа. Защото в излагането на мнения, никой не се интересува от мнението на другия, само налагаш твоето. Налагаш твоето в/у чуждото… като гласуването. Твоят глас винаги пада в/у предишният.И с твоят глас, шансовете на твоят кандидат се засилват. Алтернативна интелигенция. Алтернативни хора, в алтернативни шлифери, ексхибиционизъм, на собствени мисли и собствени въпроси в отговор към не питащ, отнесен, заспиващ слушател, който си мисли за шофьорски курс, по време на проверка за алкохол, претенциозно държи цигара, която незнайно за околните му навява странни спомени за жартиерите на майка му, които точно в онзи момент на заключилият се спомен бяха черни, той отвеяно разказва своята теория за нещо невъобразимо за отсрещният сто, което дори и в най – дълбоките му мечти не е изглеждало като лопата, мимики, от мним на празна улица, изоставена, мръсна, ужасяваща, но уютна, българска, европейска, изнемощяла, стара улица, със странни червеникави тухли, произвеждани специални от единствената фабрика за тухли по време на комунизма, на име „ Народен завод за тухли”, близо до Златна Панега, лилав бездомник на звездички, слуша радио, което не го касае изобщо, но той все пак слуша замислен, без да обръща страницата на, което се е закачил като хербария, безмълвно изсъхва в дървен дом, от хартия. Калокакатия. Апатия. Приспособяване. Копнеж. Желание. Напаст. Изкушение. Изтощение. Излишък. Абстрактност. – Прилика?

Disheartenment / despair /

Надявам се да дойде ден,
Да няма смисъл в самотата.
Безжизнена, и непотребна,
Захвърлена горката.
Щом падне мрак,
Отхвърлен пак
Излиза от душата,
Захвърлена отритната, това е самотата…

Но от ден на ден,
Усещам аз, че няма да се случи,
И нищо май от моят план,
На дали ще се получи.
В лиричен изказ го събираш, и мислиш, че ще го постигнеш,
Но единствено постигаш ти – три нощи да не мигнеш

И Спомням си, преди години,
Отхвърлен мрак, отхвърля самота.
Безжизнен пак седи във влак,
Спасение вижда той в очите.
Безсмъртен спомен пак остава,
Там где от началото е бил.
Загнезден в теб да те изгаря,
Че изборът неправилен е бил.

Усещаш хлад, и всичко спира.
Щом в теб вече болка не се намира.
Във мъка всичко пишем ние,
Но някой ден, брутално пред тях ще се разкрие,
Че поне за миг щастливи сме били…

И пак пропадаш, ти сега,
Щом нечия чужда радост ти съзря.
И в този миг самата тя умря.

Съсипваш всичко, както съсипваш себе си.
Но никой никога няма да види твоите белези,
И каква е тази съдба, щом твоят белег,
Е твоята самота.

Живяла е далеч от нас, на вятъра – жената,..
Нейде там, в неспирен плам,
Щом студ само всява и в душата.
Безсмислен миг от страх прозрян,
Веднага я отказва…
И със своят отказ,
Тя сама, единодушно се наказва..

Прозаична болка, трепнещ глас,
Отказва ни веднага..
и най-добрият в този миг спира да залага.

Безжизнен стон,
Последен днес, щом сила за още няма..
Безжизнен стон, безжизнен стон,
,,винаги това остава. ..

Посветено на Стан..

...безнадежден е този свят,
щом няма го мене, няма го аз...
щом само смъртта изтръгва от нас,
всичко що пазим се да не кажем на глас.

Доутрешен спомен, отдавна размазан,
от сълзи по прозорец промазан,
веднъж надалече, а после е близко
с егото си падаме толкова ниско.

Заради това ме изгониха...

...И, ако наистина пред себе си трябва да съм честна се примемам католедена сфера, приличаща много на кристалния, но всъщност всички знаят, че съм си чист лед... надраскаш ли поеърхноста на ледена сфера тя се оврежда, но от самият студ, пръстите ти стават безчувствени към надрасканото. Радваш и се, но това което те кара да чувстваш или по точно не, не може да ти покаже колко си я наранил всъщност, жалко нали ? Все едно би могъл да направиш нещо... Надраскваш я, но никога, не можеш да усетиш, че си го направил... не държа някой да ме рачита, разшифрова, декодира, реформира, направлява, презра. Даже не държа, да има друг човек.. е естествено освен онзи който съм аз, който е мен, който съм аз....

/цитат : "Ледени билюрчета." - от мен 12.05.07 ...

..от училище. /

Офф.... писна ми да пиша за теб.

Не искам нищо, просто няма нужда. Не изисквам да те чувам, щом няма да те чувам всъщност. Щом опитвм се да те зарадвам, а без опит теб те радва нещо друго.
Обезсмисля се да ти говоря, щом не искаш да ме чуваш. Обезсмисля се да споря, щом винаги своето его най-напред поставяш, защото винаги, винаги аз изисквам повече.
Не изискавам повече. Нищо не искам вече, уморих се от чакане. А сега те оствам до ден в който не намерзиш егото си, любовта е мимолетна, а омразата продължава вечно.
А може би не знаеш, колкото и да е странно, че когхато си с някого, на моменти имаш нужда от него. И колкото и да не ти се иска да го вярваш, а може би го знаеш, аз съм дете.
Съжалявам за нуждатъа си от теб и обещавам, че няма да се повтори.
От тук на сетне ще ти званя, само за да те изслушвам и да съм послушна, ще си сложа маската и пред теб, щом това ще те удовлетворява...
Щом аз те дразня, според мене значи смисъл истинска да бъда няма.
...
/ нека всички извикаме Дега./

*абууу*

Ха, Пони, странно сега ще пиша хаотично напълно нарочно. Поне музиката която правят Пласийбо ме кара да пиша такива бози. Мило нали?? Цяла сутрин си мечтая някакви пълни глупости, за някакви въображаеми хора. Боядисани рижави коси. Ха, сега пиша това и се опитвам да стигна до някакъв извод какво искам да правя с живота си. Прави ми се това което ми се прави а то е доста объркано. Но много искам. Мисля, също и че трябва да записвам това докато го говоря защото, когато пиша не ми се разбира емоцията. Живея в живот в който нищо не ме е изненадвало от една камара време. Всичко се случва по еднакъв начин. А дори и да се отклони няма да ми направи особено голямо впечатление. Да не казвам изобщо. Не знам някой сеща ли се кога съм му казала някаква истина за подлените 3 години ?? Вярно, само аз мога да се сещам такива неща. Странно. От едно време ми е останал навик да променям имената на хората, заедно с моето и да така да говоря за тях. Едно име не съм променила в живота си до сега. Едно. И май сгреших, че не го смених. Че не излъгах за него. Че не премълчах. Защо винаги го правя, и веднъж спирам? Защо шибаният ми живот е толкова неподреден. Защо никога не обмислям нищо. Но винаги искам повече отколкото ми се полага за всички глупости които правя постоянно. За едно същество на целият свят бих направила всичко и това не съм аз. Ако се отнася до мен, ще ме домързи. И знам, че звучи отвратително. Бих се жертвала. Пренебрегвам си егоизма вече първи месец! Отново. Пренебрегвам себе си. Явно подсъзнателно си мисля, че си струва – знам ли? Любовта не е някаква голяма житейска драма, не е нужно да е такава. Замислям се. Може би хората които са преживели големи драми, не им е нужно излишно драматизиране. Не мисля, че има нещо по – важно ?? Не мисля, че има нещо без което хората не могат. Освен без другите хора. Не мисля, че любовта е нещо толкова важно, освен ако не и даваш човешки качества. Аз си мисля, че съм дала нейните качества на човешко същество. Хората не градят кариера. Никога не са градили. Никой не гради такива глупости. Всички се стремят към любов. Всички независимо видимо или не, съзнателно или не. Всички се стремят към едно и също. И там идва онази глупост с опортюнизма. Хората – знаят, че невсяка връзка се получава, драматизират покрай началото и краят и само за да си е струвала поне мъничко и никога не се замислят, че може би така е устроен, един край винаги е ново начало. На лошо или добро , вселенската мисъл не споменава. Защо драматизираме? – Защо ритаме кошчета и разбиваме стъкла, щом накрая казваме аз го направих, щото ми беше жал за нея. Затова трябва да се драматизира. Защо децата не съзнават, че връзките им и без това са временни – защо не съзнават, че така стоят нещата. Всичко се случва както е писано, и както ние си го направим. А когато ни си го правим както ни е писано и все едно и също. Не мога да разбера какво очакват едни деца да стане от връзката им. И защо са всички тези тийнейджърски глупости – може би защото светът не ни учи на нещо различно. И всички бързаме, бързаме за да хванем нещо което знаем, че ще хванем след една камара години, и неможем да го хванем сега. Но бързаме. И в цялото бързане изпускаме всичко и всички който е трябвало да хванем, но е трябвало преди това да разберем че трябва да ги хванем, но от бързане не ни е останало време. Може би на всички ни е заложено някой ден да останем сами. А просто ние се противопоставяме, на някой над нас, или над самите себе си. „Как да стъпя в/у себе си за да мога да погледна в очите ти ?”Ето това правя аз – стъпвам в/у себе си. Ще стъпвам в/у себе си за да удовлетворя не теб а себе си. Всичко се върти около теб и мен, около нас. Не мога да го мисля по различен начин. Нищо не се върти само около мен. Ако се върти само около мен – то не ме интересува. Не е в интересите ми и в мислите ми.Всичко бих ти дала и бих ти се доверила. Може би не само на един от вас но и на всички или пък само на един и това дето най – много ме дразни е че всички знаете за кого става въпрос. Защото аз не си спазих обещанието. Не е перфектно. Може би трябва да го счупя ??? Или да не му обръщам внимание. На глупостта си имам в предвид ??? Събуждаш се една сутрин и всичко което си мислил в предишният ден не можеш да си позволиш да си го мислиш сега. Просто не можеш. Не можеш да се самоизлъжеш така…това обаче не пречи да излъжеш другите. Съжалявам, че пиша така, сменя ми се музиката и ми идва нова мисъл. Мисля, че имам мания да си чистя ноктите с лакочистител. Никой не ми е нужен. Само един. Един единствен. Искам да живея с него. / да това е правилната форма на изречението „искам да умрем заедно. / И бих си помолила за прошката, че не разбирам, и че се уча докато правя нещата за пръв път. Бих се извинила за всяка една глупост която направих през последните 8 месеца. Защото както казах, всички се върти около мен и теб, за това грешките ми рефлектират само в/у нас. Страх ме е всеки миг щом си говоря с теб , да не направя, нещо грешно. А иначе твърдя, че съм безгрешна. И пак ще сменя темата. Не мога да разбера, защо светът се крепи на лъжи, може би това ни кара да лъжем, може би пък не ми се застава срещу системата. Застава ми се – от няколко грама боен дух и 3 грама нуждата да съм различна. Не искам да съм различна. Просто искам никой да не знае коя съм. Безсмислено е. Как да наложа примерно на Мария, че не съм това което тя мисли. Или на който и да е друг – който е с мен ежедневно. И когато имам нужда да съм себе си – да ме питат какво ми има. Никога не съм си правила труда да опознавам хората които не са си правили труда да ми показват какви са.Аз искам да познавам човекът а не егоцентризма му. Освен ако той самият не се гради на егоцентризма си . Като мен. А когато съм егоцентрична всички си мислят, че не съм аз. Давала съм хиляди шансове на „егоцентричните” да ми покажат, че наистина са такива. И никога не са го правили. Егоцентризма не е да седнеш и да говориш за себе си. Всъщност е точно това. Обаче е различно. Егоцентризма е един вид вяра. Ще се прекръстя на Верослава и ще си пробия ципата под езика. Ама не за да е готино като се целувам/ угх / а за да си угодя на егоцентризма – тоест – на себе си. За да знам, че се казвам Верослава и имам обеца на ципата под езика. Един вид съм се родила никой, изградила съм се като някой и този някой го изграждат ексцентризъм, егоизъм и егоцентризъм. Те се нуждаят от няколко отделни неща за да съществуват. Съществуват когато пиша. Когато пиша забравям принципите които ми липсват за да съм себе си. Защото когато пиша нищо не ми липсва. Или пък пиша от липса. Не знам. Ама ми е все тая. Повечето хора живеят за да изживеят една единствена вечер в живота си. Обаче един път изживяна тя изисква сложна смесица от продължения и съвкупления. Странно нали? Ако преживееш това което най – много искаш, да не мислиш, че после продължаваш да живееш за ради него ?? В негова чест ?? Животът не се обосновава в нещо. Той се обосновава в поредица от неща, случки, мисли и преплетени умопомрачения, които могат да бъдат и забавни, много забавни. Цяла сутрин се смея макар че няма причини. Имам причини за съвсем други неща. Пак си сменям теориите. Както казах, всяка една грешка би се повторила при втори шанс. За това няма нужда от шансове. Дори и да бях друг, човек, от друг пол и друг манталитет бих направила абсолютно / божествени / същите грешки. И това не ми тежи на съвестта, аз живея за да съм себе си. а не за да съм това което обществото иска да бъда. Обществото иска да сме еднакви малки марионетки, да правя това което не искам да правя. Аз искам просто да няма общество. Знам, че ще направя това което трябва. Защото правя това което обществото не иска. Обществото твърди, че иска да работиш, но почнеш ли да работиш ти почва да не доволства. Най-добре е да спреш да градираш. Хубаво ще е да спреш да градираш.Защото така живота ти ще се превърне в един голям вечен куклен театър възпяваш иронията и съвкуплението м/у братовчеди още от ранна ембрионална възраст. Поздравления, постигнахте величествената си цел. Аз не съм част от обществото … антисоциална съм. Държа да си остана антисоциална.Май е единственият начин да се отърва от злощастната си съдба да бъда марионетка на един свят който умира. Успех. Никога не е имало нещо общо – всички е лично – всичко е ново, всичко е отначало. Време има… живеем заради простата причина да сме щастливи. Единствената цел. Ако някой вижда някаква друга цял. Нека изложи тезата си с червен химикал направо в/у моята. Аз друга теза не виждам и всяка чужда ще е невидима за мен. Пише ми се още, но обвинението, че пиша хаотично си го произнесох още в самото начало. Жалко.

Le 15 Novambre ...

November the 14-th….

This gift in painher pain was lifeand sometimes I feel so sorryI regret this, the hurting of youBut you make me so unhappyI'd take my life and leave love with you… -

SMS: …мразя 14 Ноември, непоносимо е факта, че живеем с една мисъл, а на датата и тя трябва да ни се натяква.Страх ме е да заспя защото ще сънувам. Не искам да сънувам, защото събуждайки се от кошмара, няма нещо по което да позная , че е свършил. А съседката на долният етаж хърка като дъскорезница… тъп шибан живот. До един момент светлината на лампата свети уютно, а след това увяхва, към полунощ… а след това единственото което свети е мисълта за следващата сутрин, мракът те поглъща и деформира мислите ти в мънички картонени кутийки , оставаш само ти, обезформеният непотребен индивид по средата на нощта , сгушен като ембрион в плацента от завивки, чакайки да се родиш отново на следващата сутрин в свят на плюшени играчки и лайна, замисляш се дали си струва, само защо ти е било заложено наследствено … а лайната винаги са повече от играчките, дори и в бебешки период.
***КРАЙ***

Гадното винаги е повече от хубавото. Може цял ден да си се радвам и да си се смял, а накрая да ти иде да си счупиш китките само за да може да мислиш за нещо друго, вероятно 30 пъти по – безболезнено отколкото мисълта, че цялата радост отива на вятъра само с един полъх от емоционална тъга. Дори и да имаш в килера си 80 шишета от Джи Би – когато падне целият рафт всичките заминават на кино. А моят рафт е психиката ми. Умопомрачена съм.

Look at me now. I'm broken.Inherit my life.
Никой не иска да чува тъгата щом живее в тъга. А може би и самата тъга не иска да чува себе си. Но всъщност сме косвено свързани с пристрастяването да изпитваме тъга. Ако не изпитвахме тъга нямаше да бъдем себе си. Нямаше да имаме себе си. Щяхме да сме само пипала, които искат ли искат. Нужно не е някой, САМО някой да разбере, боядисаните си коси и там подобни тризъбци, нужно е всички да ги разберем, те винаги се разбират в продължението. Защото всичко трагично има продължение. Като секс игри примерно