Disheartenment / despair /

Надявам се да дойде ден,
Да няма смисъл в самотата.
Безжизнена, и непотребна,
Захвърлена горката.
Щом падне мрак,
Отхвърлен пак
Излиза от душата,
Захвърлена отритната, това е самотата…

Но от ден на ден,
Усещам аз, че няма да се случи,
И нищо май от моят план,
На дали ще се получи.
В лиричен изказ го събираш, и мислиш, че ще го постигнеш,
Но единствено постигаш ти – три нощи да не мигнеш

И Спомням си, преди години,
Отхвърлен мрак, отхвърля самота.
Безжизнен пак седи във влак,
Спасение вижда той в очите.
Безсмъртен спомен пак остава,
Там где от началото е бил.
Загнезден в теб да те изгаря,
Че изборът неправилен е бил.

Усещаш хлад, и всичко спира.
Щом в теб вече болка не се намира.
Във мъка всичко пишем ние,
Но някой ден, брутално пред тях ще се разкрие,
Че поне за миг щастливи сме били…

И пак пропадаш, ти сега,
Щом нечия чужда радост ти съзря.
И в този миг самата тя умря.

Съсипваш всичко, както съсипваш себе си.
Но никой никога няма да види твоите белези,
И каква е тази съдба, щом твоят белег,
Е твоята самота.

Живяла е далеч от нас, на вятъра – жената,..
Нейде там, в неспирен плам,
Щом студ само всява и в душата.
Безсмислен миг от страх прозрян,
Веднага я отказва…
И със своят отказ,
Тя сама, единодушно се наказва..

Прозаична болка, трепнещ глас,
Отказва ни веднага..
и най-добрият в този миг спира да залага.

Безжизнен стон,
Последен днес, щом сила за още няма..
Безжизнен стон, безжизнен стон,
,,винаги това остава. ..

Посветено на Стан..

...безнадежден е този свят,
щом няма го мене, няма го аз...
щом само смъртта изтръгва от нас,
всичко що пазим се да не кажем на глас.

Доутрешен спомен, отдавна размазан,
от сълзи по прозорец промазан,
веднъж надалече, а после е близко
с егото си падаме толкова ниско.

Заради това ме изгониха...

...И, ако наистина пред себе си трябва да съм честна се примемам католедена сфера, приличаща много на кристалния, но всъщност всички знаят, че съм си чист лед... надраскаш ли поеърхноста на ледена сфера тя се оврежда, но от самият студ, пръстите ти стават безчувствени към надрасканото. Радваш и се, но това което те кара да чувстваш или по точно не, не може да ти покаже колко си я наранил всъщност, жалко нали ? Все едно би могъл да направиш нещо... Надраскваш я, но никога, не можеш да усетиш, че си го направил... не държа някой да ме рачита, разшифрова, декодира, реформира, направлява, презра. Даже не държа, да има друг човек.. е естествено освен онзи който съм аз, който е мен, който съм аз....

/цитат : "Ледени билюрчета." - от мен 12.05.07 ...

..от училище. /

Офф.... писна ми да пиша за теб.

Не искам нищо, просто няма нужда. Не изисквам да те чувам, щом няма да те чувам всъщност. Щом опитвм се да те зарадвам, а без опит теб те радва нещо друго.
Обезсмисля се да ти говоря, щом не искаш да ме чуваш. Обезсмисля се да споря, щом винаги своето его най-напред поставяш, защото винаги, винаги аз изисквам повече.
Не изискавам повече. Нищо не искам вече, уморих се от чакане. А сега те оствам до ден в който не намерзиш егото си, любовта е мимолетна, а омразата продължава вечно.
А може би не знаеш, колкото и да е странно, че когхато си с някого, на моменти имаш нужда от него. И колкото и да не ти се иска да го вярваш, а може би го знаеш, аз съм дете.
Съжалявам за нуждатъа си от теб и обещавам, че няма да се повтори.
От тук на сетне ще ти званя, само за да те изслушвам и да съм послушна, ще си сложа маската и пред теб, щом това ще те удовлетворява...
Щом аз те дразня, според мене значи смисъл истинска да бъда няма.
...
/ нека всички извикаме Дега./