Надявам се да дойде ден,
Да няма смисъл в самотата.
Безжизнена, и непотребна,
Захвърлена горката.
Щом падне мрак,
Отхвърлен пак
Излиза от душата,
Захвърлена отритната, това е самотата…
Но от ден на ден,
Усещам аз, че няма да се случи,
И нищо май от моят план,
На дали ще се получи.
В лиричен изказ го събираш, и мислиш, че ще го постигнеш,
Но единствено постигаш ти – три нощи да не мигнеш
И Спомням си, преди години,
Отхвърлен мрак, отхвърля самота.
Безжизнен пак седи във влак,
Спасение вижда той в очите.
Безсмъртен спомен пак остава,
Там где от началото е бил.
Загнезден в теб да те изгаря,
Че изборът неправилен е бил.
Усещаш хлад, и всичко спира.
Щом в теб вече болка не се намира.
Във мъка всичко пишем ние,
Но някой ден, брутално пред тях ще се разкрие,
Че поне за миг щастливи сме били…
И пак пропадаш, ти сега,
Щом нечия чужда радост ти съзря.
И в този миг самата тя умря.
Съсипваш всичко, както съсипваш себе си.
Но никой никога няма да види твоите белези,
И каква е тази съдба, щом твоят белег,
Е твоята самота.
Живяла е далеч от нас, на вятъра – жената,..
Нейде там, в неспирен плам,
Щом студ само всява и в душата.
Безсмислен миг от страх прозрян,
Веднага я отказва…
И със своят отказ,
Тя сама, единодушно се наказва..
Прозаична болка, трепнещ глас,
Отказва ни веднага..
и най-добрият в този миг спира да залага.
Безжизнен стон,
Последен днес, щом сила за още няма..
Безжизнен стон, безжизнен стон,
,,винаги това остава. ..
Посветено на Стан..
...безнадежден е този свят,
щом няма го мене, няма го аз...
щом само смъртта изтръгва от нас,
всичко що пазим се да не кажем на глас.
Доутрешен спомен, отдавна размазан,
от сълзи по прозорец промазан,
веднъж надалече, а после е близко
с егото си падаме толкова ниско.
